„Ужасните“ медикаменти в ревматологията, които спасяват живот

Вярвам, че трябва да се изгради различна терапия за всеки пациент, защото всеки има уникална история. – Ървин Д. Ялом

В недотам дългата си практика на ревматолог развих някои безусловни рефлекси, когато предписвам антиревматични лекарства на моите пациенти. Те се състояха в това да изпреварвам събитията. Макар че знаех, че ползите от моето лечение за пациента далеч надхвърлят потенциалните рискове, моята задача е да предам тази информация на пациента. При всички положения нямаше да се размина с първоначалния ужас в очите им след прочетена листовка или Интернет страница. Понякога това се случваше на вторичния преглед или по телефона, но реакция почти винаги имаше: цитотоксични средства, противоракови лекарства, хеморагичен цистит, прогресивна мултифокална левкоенцефалопатия, анемия, чернодробна недостатъчност… Списъкът продължава и може да бъде открит навсякъде.

Чакайте, мога да обясня – отговарях аз. Това е именно лекарството, което искам да използвам. Това са ужасните неща, които ще прочетете за него в Интернет пространството. Давам Ви го с ясното съзнание за това и не искам да се тревожите. Накрая завършвам като подчертавам защо лошото не е толкова лошо и защо лечението трябва да следва разчертания от лекаря план.

И този мой подход почти винаги има ефект. Надявам се и тази публикация да подпомогне комуникацията на пациента с лекаря, защото без нея и ние (лекарите, а понякога и пациенти) и те (пациентите) сме изгубени. Лечението на ревматичните заболявания по правило е най-ефективно, когато започне рано в хода на болестта, предпазвайки пациента от трайни деформации. В по-тежките случаи може да спаси живот.

Защо реших да създам този блог?

До преди година-две не се вълнувах от блогове. Всъщност бях против тях. Съществуваха ред причини, поради които един ревматолог не би трябвало да пише в блог:

Медицинските специалисти не трябва да се маркетират … Това не е необходимо и изглежда непрофесионално … какво ще си помислят моите колеги?!

– бяха само част от доводите ми. Не исках и страница във Facebook, тъй като не бих могъл да видя себе си като тренд или пост, под който се пишат безброй коментари. Страхувах се от недоброжелатели или т.нар. “хейтъри”, тъй като лошият коментар по лекарски адрес може да засенчи стотици добри мнения. Идеята да бъда незабележим в Интернет пространството ме привличаше, въпреки че от дълго време присъствах в него. Изглеждаше твърде странно и изпълнено с рискове. Знаех, че съм прав и че да създам блог не е добра идея.

Няколко месеца по-късно обаче, под натиска на мои приятели и пациенти, започнах да се замислям. И така започнах да прекарвам известно време в изучаване на социалните мрежи и блоговете на колеги в България и извън нея. Не трябва ли именно ние лекарите да възприемем най-бързо разрастващия се начин на комуникация в условията на динамична среда, силно зависима от нуждите както на нашите пациенти, така и на хората, с които работим? Непрекъснатият ми стремеж да предоставям най-доброто на своите пациенти ме устреми към сериозни инвестиции в себе си, променяйки начина си на разсъждение и осъвършенствайки уменията си. Това ми коства време и, разбира се, логичното се случи – загърбих част от доскорошните ми приоритети, с оглед да се развивам в областта на ревматологията. Защо трябва да крия този факт?

Все още не бях сигурен, че ползите надвишават рисковете. Да не говорим за цялото допълнително време, което ще отнеме. Присъствах на един, два уебинара, където прокламираха блогването като ефективен начин да се „продаде“ дадена идея. По този начин човек може да бъде чут – силно и надалеч. Чрез социалните мрежи лекарят може да успее (или поне ще опита) да предостави интегрирана, висококачествена и мултидисциплинарна грижа за пациента, да разпространява своята философия в лечението на ревматичните заболявания, достигайки до по-широка аудитория. Поне на теория звучи добре.

А аз обичам да пиша, много. Разочаровам се от забавените реакции и отговори в ежедневната кореспонденция. Харесва ми удовлетворението от бързия отговор и признанието, което носи. Все пак това не беше достатъчно и социалната мрежа за мен отново беше поставена в списъка със задачи за още един ден.

Изминаха още няколко седмици. Поразгледах няколко блога на колеги и идеята все повече и повече ми допадаше. Повратният момент бе, когато в един ден в кабинета ми влязоха трима пациенти един след друг с дългогодишни оплаквания, забавена диагноза и неадекватно лечение. Всички те за първи път посещаваха ревматолог, макар че симптомите на заболяването им датираха от години. За сметка на това пък бяха се самолекували с най-различни хранителни добавки, билки, гладуване, акупунктура и пр. Имал съм случай и пациент да е търсел съветите на „врачка“ преди да посети ревматолог. Всичко това води до забавяне на конвенционалното лечение, да не говорим за останалите преки и непреки вреди. А забавеното лечение в ревматологията струва скъпо на пациента и неговия лекар.

В условията на масова дезинформираност алтернативните, неизпитани и недоказани терапии процъфтяват. Имам самочувствието, че съм добър в комуникацията и обучението на моите пациенти. Може би трябва да се справя по-добре. Приемам, че имам отговорността да обучавам хората около себе си. Един от начините да направя това е чрез този блог. Надявам се, чрез него да споделя с Вас своите мисли за заболяванията на мускулно-скелетната система, здравеопазването като цяло и философията. Кой знае, дори може да използвам социалните медии, за да помогна на някого.

Най-накрая искам да се обърна към своите колеги и да помоля за толеранс: ако в някой от публикуваните по-натам текстове откриете нещо, с което не сте съгласни, бъдете по-малко критични. Предвид стремежа ми за достъпност на текстовете за общата аудитория, планирам те да имат по-скоро научно-популярен характер, базирайки се понякога изцяло на моя опит и преживявания. Не претендирам за всеобхватност на информацията, каквато би дала един систематичен обзор например. Тях ще ги оставя за една по-друга аудитория и цел.